Календарът отброява 90 години от рождението на великия български хоров диригент Васил Арнаудов. Съдбата ни отреди да го помним млад, като го изтръгна от живота, ненавършил 58 години.
Преди години написах един текст за изключителната мемоарна книга, посветена на Арнаудов “Вечно ще пее и спори…”, съставена от Горица Найденова за неговата 70-годишнина. 20 години оттогава! И понеже попрегледах така наречените медии и видях как съвсем малка, почти незабележима част от днешната журналистическа класа знае кой е Васил Арнаудов, реших да го публикувам тук. Текстът съдържа малка част от всичко, което тази колосална личност остави у мен като спомен, като извънредно присъствие в живота ми. Но това не е толкова важно. По-важно е, че Арнаудов освен със “своите” хорове – смесения “Родина” (Русе) и дамския камерен “Любомир Пипков” (София) бе свързан като хоров педагог, като съветник и ментор с почти всички хорове в България. По едно време той бе в основата на съществуването на внушителната хорова карта на България. Може би затова си отиде толкова млад – защото свърши работа, която десетки негови колеги, взети заедно не бяха в състояние да свършат. Сигурна съм, че колкото и днешното време да страда от амнезия, колкото и да се насочва вниманието на хората към пуканките в музиката, все още в България има хора, които си спомнят за този човек, които са пели, вдъхновени от ръцете му и от неговата изумителна, единствена, неповторима харизма. Затова, в негова памет, предлагам този текст.
Върна ли се към Васил Арнаудов…
…най-напред го виждам пред подиума в камерна зала “България”. И досега, като вляза там, очите ми търсят същото това място. С някаква безумна надежда – за възможно мигновено връщане назад, при което мозъкът и сърцето възстановяват образа на липсващия човек. В такива мигове най-подла роля играе слухът. Първо се появява гласът му, после движенията на ръцете му, очите му, за да се наместят различните детайли в поведението му, докато се изправи целият той. Това е образът, събиран от мен в щастливите години на честите срещи и контакти; в годините, когато си знаеш, че в един утрешен ден ще размениш с Васил приказка в клуба на композиторите, че в една следваща седмица ще бъдеш на концерта му в зала “България”. И глупаво, лекомислено нехаеш, не ти идва на ум, че ще дойде денят на “после” на “преди и след”, на миналото време. Когато ще си жестоко принуден да сглобяваш своя образ, да събираш ревниво своите парченца плът от думи, от случки, от звуци. От емоционални приливи и отливи. От събирането и разделянето на енергии.
Сега правя точно обратното – отделям нещо от моя образ на Васил; отделям епизоди, които показват до каква степен той можеше да се превъзмогне, когато ставаше дума за нещо силно в музиката. Колко широк, безкраен човек бе всъщност.
Тогава, в камерната зала “България” – а това беше на 3 март, неделя, 1991 година – се състоя концерт, организиран от Юлия Христова под мотото: “Българската музика – репресиите” с подзаглавие “Константин Илиев – изгнанието в Добрич”. В началото Драгомир Йосифов изсвири Движенията за пиано, след това двамата с Кремена Ачева направиха каденците от “Темпи кончертати II”. Накрая излязоха дамите от Камерния хор “Любомир Пипков” и пред тях застана Васил. Тогава ми се стори някак много изморен. Започнаха с две от “Тихите песни”, на които бяха и първите изпълнители през 1974 г.: “Знам сърдечен, свиден кът” и “Светло утро” – прекрасни творби по текст на Лилиев, които минават за малко повече от три минути. Но тези три минути са върховно сливане на тонова и поетична реч, особено “Знам, сърдечен, свиден кът” – озоваваш се в едно пространство на тайнствена, дълбинна споделеност. Васил това го можеше страхотно. Ами последните тактове на песента – какво ли не се случва там с вариантите на тишините, на отнемането от звука, на постепенното притихване, пак там Васил променя в секунди, в рамките на такта характера на звука; сякаш не с ръце ръководеше певци, а държеше гласовете им в ръцете си и като майстор на баграта нанасяше каквото му трябва. Впрочем и записът на песента е свидетелство на този вид чудотворство. Как ставаше това? Не знам! Но знам, че не ще да е било естествена, рутинна дейност. Защото изключително рядко се чува магическо действо от този род.
… Така. Тези три минути минаха. (Нарочно го разказвам по този начин, за да го преживея пак и за да ви помогна и вие да го преживеете.) Завърши и “Светло утро”, тя е съвсем кратка, докосва те с небивала жизненост – сякаш някой с огледалце срещу слънцето е избрал тъкмо теб, да те извади за миг от мислите ти, от грижите ти… Васил се обърна, поклони се. Сега не си спомням точно как, но си спомням общо нещо много важно за поклона му: той се покланяше на публиката не благодарно, не щастливо, не всеотдайно, за стеснително – не дай Боже, той правеше този поклон като един саморазбиращ се ответен жест: “Вие ръкопляскате, а аз се покланям, защото знам, че това е част от нашата игра.” Една игра, в която отекваше току що изпълнената музика. После, Васил беше от артистите-владетели, които умееха не с жест, а с поглед да въдворят у публиката това, което искат. Та някак веднага след неговия поклон стана ясно, че той настоява да тръгне към “Момчето и вятърът”… Толкова пъти я е правил и не само той, разбира се. Но само той чуваше по такъв начин песента, тези тембри, които се контрапунктираха и трептяха във въздуха с някаква неповторима вибрация. Песента отдавна не беше само детска, тя бе преминала в друго измерение, което припомняше метафизичното “философията възниква от удивлението”. Да, удивление, очарование, любопитство трансформираха съзнанието, караха го да се изтласква, да се издига някак – това правеше Васил. И тогава също. Само че тогава усетих и още нещо. Тъга. Тежка тъга. И така, както объркано се питах защо ли пък точно сега свързвам Васил с някакво тъжно чувство, го чух да казва бавно, сякаш тежко и с известно премисляне: “Песента, която ще ви изпеем – “Нощ” по текст на Асен Разцветников – е написана през 60-те години. Тя имаше не българска, а европейска премиера – през 1965 г. беше изпълнена и записана в Берлин на немски и все още не е записвана в България.” Разбира се, не предавам съвсем точно, струва ми се, че Васил добави още нещо за Константин Илиев. Но гласът му, думите му звучаха така, че си припомних една история.
Някъде в началото на 80-те години, в клуба на композиторите Васил ми каза, че Константин Илиев му е предложил да направи филхармоничен хор. Разказваше, а очите му просто бяха по-зелени от всякога, блестящи, пълни с възторг, радост. Той искаше да работи с професионален хор, да участва повече във вокално-инструменталната практика, в големи творби. Разбира се и до този момент беше изпълнявал с хоровете си подобни произведения, но самодейният хор работи все пак в един по-различен ритъм от професионалния, работи в свободното си време. И естествено не може да навакса на темпото на един професионален оркестър. Знам, че той беше започнал да събира хор. Щеше да го направи много бързо. Не щеш ли, след време се чу, че такъв хор няма да има, а Илиев е поканил капелата с Георги Робев да стане филхармоничен хор. (Всъщност това официално се случва от началото на 1982 г.). Когато човек си спомня неща, станали толкова отдавна, някои детайли му убягват. Но много добре помня как видях Васил Арнаудов, как лицето му бе черно от обида и недоумение и как се питаше на глас: “Защо ми го направи това, защо?”
Не знам по-нататък подробности, дали пак станаха толкова близки, колкото бяха. Но знам, че Васил не спря да изпълнява песните на Константин Илиев. Всеки друг, може би, би го направил. Не и Васил Арнаудов. Беше прекалено много професионалист, за да си го помисли дори. Беше много мъжки мъж, за да направи подобно нещо.
А “Нощ” на Константин Илиев всъщност бе, оказа се – символично ли, що ли – прощалната песен на Васил Арнаудов. Защото това бе неговият последен концерт.
***
Имам още една история за самопреодоляването на Васил Арнаудов, за това, как винаги можеше да се самокоригира – не се стесняваше да си признае, че може би не е бил прав. Не че го разправяше навсякъде, но постъпките му, начинът, по който реагираше, бяха достатъчно убедителни и ясни, за да разбере човек, какво точно мисли и казва.
Той недолюбваше Емил Чакъров и знаеше, че аз съм близка с него. Не го долюбваше, не защото не му харесваше очите, например, ами защото не беше съгласен с начина, по който Емил правеше кариерата си. Сега, когато минаха толкова години, мисля, че повече успявам да го разбирам. Пък и Васил беше Васил. И когато смятах, че не е прав, пак ме караше да се замислям. Имали сме няколко тежки разговора на тази тема – не драматични, но стигащи почти до спречкване. А не е лесно да се скараш с Васил, ако той не е решил това. По някакъв виртуозен начин успяваше да остави вратата отворена – за моя голяма радост. Пък и нужно ли е да казвам какво дълбоко преклонение изпитвах пред него, дори и когато спорехме, дори и когато казваше: “Катьо (той така ме наричаше, а аз не знаех, че подобно обръщение може да започне и да ми харесва), нещо не можа да ме убедиш, омагьосал те е той, ама хайде, следващия път.”
И така стояха нещата до момента, в който Емил Чакъров реши да направи “Сътворението” на Хайдн на Новогодишния фестивал заедно с Анна Томова-Синтова. Седяхме с него, и говорехме за състави, солисти… Ставаше дума все пак за немска музика, та се стигна до въпроса за хора. Тогава му казах: “Вземи хор “Родина” – това е хорът за Хайдн.” “Ами Васил, той ще приеме ли?” Емил много добре знаеше за “топлите” чувства на Васко към него. Казах му: “Да се обадя да питам.” Обадих се. “Ти какво, като печенег-вестоносец ли ми се явяваш?” – разсмя се Васил по телефона. Но беше ясно, че идеята му допадна. “Нека Чакъров да ми се обади.”
Дойде първата репетиция – хор и оркестър. Нещо не ми се влизаше в залата, защото не можех да знам накъде ще тръгне реакцията на Васил. А той беше седнал на петия-шестия ред в първа зала на НДК и слушаше. Седнах два-три реда зад него. След малко се обърна и ме повика до него.”Катьо, той знае всичко наизуст. И много точни неща иска.” И ме погледна така, малко през рамо, с типичния си свой жест – лявата ръка към брадичката, главата леко наклонена надясно, а очите следят ефекта от думите. Знаеше, че това ще ме зарадва. А и те в толкова отношения си приличаха – и в начина си на работа, и в реакциите, и като разбиране за това, как трябва да се организира работата. И по това, как поставяха посредствените на място, и по това, как можеха да покажат колко ценят някого.
След концерта правихме и запис. Беше повече от събитие да наблюдаваш как се откриват тези двамата, как се питат за някои неща, как си дават идеи. Аз се чувствах много, много щастлива. Защото те, макар и със закъснение, направиха заедно нещо наистина великолепно. За съжаление то се оказа единствената им съвместна работа. Година след като “Сътворението” бе изпълнено и записано, те говореха и за фестивален хор, имаха вече общи проекти. Тогава, на един делови обяд с чужди продуценти чух на какъв хубав френски език говори Васил Арнаудов и за пореден път констатирах колко пласта едновременно могат да бъдат прокарани в няколко негови реплики – елегантно, същевременно точно, с чувство за хумор, с чар! С редкия чар на личност с реално професионално самочувствие.
Случи се така, че и двамата – и Васил Арнаудов, и Емил Чакъров – си отидоха през 1991 г. Сякаш заминаха за някъде на съвместен гастрол. И решиха, та не се върнаха.
***
Какъв ли щеше да бъде днес Васко? Какъв е днес Васил? Същият. Васил е същият. Със зеления огън в погледа, с еретичните нюанси в гласа, с волния дрезгав смях. Колкото и да не му се иска на бездарното спокойствие, Васил отново го разлюлява. Ако не денем, то нощем. Васил продължава да дирижира. Всеки ден го слушам. Всеки ден чувам неговите красиви, чувствителни, трептящи, изразителни, музикални ръце; ръце, които знаеха да “звучат” детайлно и нюансирано. Всъщност не само ръце на голям музикант, но и ръце на много добър човек. Впрочем, давам си сметка, че никога не съм казвала за Васил, че е добър човек. А как може да бъде наречен човекът, който никога не е искал нищо от теб, а ти е дал толкова много?